Писателски скандал, в който са замесени имена като Едвин Сугарев, Румен Леонидов, Владимир Левчев, Георги Господинов се разрази тези дни. Заради “Литературен вестник” (ЛВ) се разменят гневни писма, някои от които далеч надхвърлиха добрия тон. Оказва се, че напрежението в редколегията и във фондацията, издаваща вестника, отдавна тлее.

На пръв поглед става въпрос за редакционната политика. Искрата пламва от едно мнение на Ани Илков, че напоследък вестникът е скучен, без нерв, анемичен, че не търси сам нови гласове, а разчита на напористи графомани. Това стряска управата на изданието (главен редактор е Амелия Личева) и във вестника се появява “извинение” за мнението на Илков, един от основателите на “Литературен вестник”.

И лавината тръгва, нещата се ожесточават по думите на Румен Леонидов. Тогава се появява писмото, подписано от Едвин Сугарев, Владимир Левчев, Румен Леонидов, Ани Илков, Ирма Димитрова - редактори от първоначалния екип на вестника. “Пишем това писмо, защото ни боли заради нравствената мизерия, в която е изпаднал вестникът, който някога създадохме. Защото е омерзително да виждаш как изданието, което осъществи големия пробив в литературата на 90-те, сега изсивява, издребнява, губи дух и хъс, превръща се в трибуна на някаква криворазбрана литературна толерантност от академичен тип. Вестникът беше създаден от нас като продължение на “самиздата” от последните години на комунизма. Той беше политически, провокативен, дори контракултурен, ползваше непозволен дотогава “нецензурен” език, редакторите не премълчаваха нищо, с което не се съгласяваха в тогавашния културно-политически контекст, понякога редакторите дори спореха един с друг. Това беше част от общото кредо - за пълна творческа свобода, каквато старата комунистическа цензура не позволяваше.” Едвин Сугарев нарече колегите си "дами и господа офицери от ЛС" ("Литературен вестник")

За 8 август е насрочен събрание на УС на фондацията - издател, което по думите на Леонидов е имало намерение да направи преврат и във фондацията, и да провокира смяна на редакторите, сред които и Силвия Чолева. Според мнението на Леонидов и хората около Сугарев, само когато тя ръководи брой на “Литературен вестник” той има някакъв характер, и затова е станала неудобна. Самата Чолева запази мълчание, но написа: “Има хора, които са толкова гъвкави, така умело се пригаждат, така пасват, че се чудиш хора ли са?” (Редакторите във вестника работят без заплати и хонорари, явно не става дума за пари, а за литературна власт - б.а.).

Георги Господинов се е оттеглил от всякакви постове в изданието. Сугарев, който е председател на УС, прави избързващ ход и като насрочва сбирка на учредителите дни преди събранието. На тази сбирка Румен Леонидов е огорчен, че Господинов не е защитил мнението, че вестникът става все по-анемичен и скучен. контрагрупата се появява с адвокат и пази по негов съвет мълчание. Но нещата окончателно загрубяват. Леонидов казва, че се е надявал неговият приятел - писателят Георги Господинов, да ги защити, а той си замълчал. Ставало е дума за морал, а са се прилагали юридически хватки. Затова избухва в обвинения, че той е предател, и не го брои повече за свой приятел.

“Болно ми е. Издавал съм му книгите, подкрепял съм го, а сега постъпи подло”, не крие изненадата си Леонидов. Изненадани са и читателите от крайния тон на неговата публична реакция - нарича Господинов “шенгенска п..ка” и се обръща на “п..тьо” В отворено писмо до редакторите на “Литературен вестник” от 8 август Сугарев пише, че подава оставка като редактор във вестника и като член на УС и се обръща към другата група с “дами и господа офицери от ЛВ”. И добавя “Ани Илков доведе Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов и Бойко Пенчев в ЛВ. Бяха негови студенти, станаха редактори, превърнаха се в “знаменитата четворка”. Вестникът беше инструментът, благодарение на който се наложиха в литературния живот, станаха професори, лауреати на най-различни награди, неизменни членове на литературни журита и на екипи, работещи по добре платени проекти. Ако не беше този жест, вероятно сега щяха да се борят да станат директори на прогимназии някъде в Разград или в Ямбол. Само че сега са тук и си мълчат, както преди броени седмици мълчаливо подкрепиха подлата статия на Йордан Ефтимов, който причисли Ани към шейсетгодишните поети, дето били престанали да пишат.”

Георги Господинов пусна своя отговор на фейсбук страницата си. “Ставащото е ужасно. Това са неща, които трябва да се говорят вътре, а не да се изнасят и развяват”, бе коментарът му за “24 часа”. Той подчерта, че се оттеглил от всякакви постове в изданието С негово позволение цитираме част от писмото му “Става все по-ясно и тъжно - битката вече не е за “Литературен вестник”. И да е започнала с това, се изроди в битка нелепа и без капка любов към вестника. С последните публикации по сайтове се вижда - това е млатене с думи, саморазправа, наказателни акции, лично разчистване на сметки, уж покрай ЛВ. На това място както му е редът, следваше аз да вляза в тона и да пробвам с моите шамари. Тук обаче ще се опитам да мисля вън от обидата. Минаха се граници в някои текстове, нека други напишат за това.

По-важното е, че има натрупана неудовлетвореност, разломи през годините, но ЛВ е твърде крехък, за да реши собствените ни проблеми и тези на българската литература. Явно много дълго не сме си говорили и това е най-големият проблем – невъзможността за разговор тук. Не с отворени писма и не през събрания. Стигне ли се до това, всичко е изгубено. Сега бият един, утре ще бъде някой друг. Ще се намесят в суматохата и други хора, всеки да хвърли своя камък, както става в такива крамоли. После всички ще са омерзени. И тези, които са удряли, и тези, които още не са бити. И този, който ритуално ме погреба вчера. Това е лесният начин - шамарената фабрика, която не е спирала. Не искам да гледам как се бият хора, които са направили нещо хубаво, нито да участвам в това. Това е засега, Еди. Нека всеки остане със своята позиция. И се опита да разбере позицията на другия.”

Писмото е от 10 август. Страстите явно няма скоро да утихнат. Тиражът на вестника е 500 броя.