авторът е председател на Българския енергиен и минен форум

Поскъпването на природния газ от началото на второто тримесечие на 2017 година наистина е голям удар върху бизнеса и бита. Но това шоково поскъпване е непредотвратимо и никакви приказки за последващо намаление на цените не могат да облекчат положението.

Включително и очакването, че ако тази година преминем от досегашния начин за определяне на цената (в зависимост от референтните цени на алтернативните горива) към цената в зависимост от спот пазарите на газ. Защото тенденцията е ясна и еднозначна и при двата метода – трендът на намаление на цената от последните две години приключи и в момента сме свидетели на обратния процес.

Какво обаче представляват двете методики. Референтната действа у нас от близо 20 години и тя определя цената на газа, по която „Булгаргаз“ плаща на „Газпром“, спрямо 9-месечен период назад във времето. Отчитат се валутния курс, цената на алтернативните на газа горива, за каквото ние сме възприели мазута с 3% съдържание на сяра, и цената на петрола тип Брент.

През последните месеци обаче петролът имаше високи цени, което доведе до вдигане и на тази референтна цена. Според мен Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) сбърка, като не оцени още през миналото тримесечие, че поскъпването на петрола е устойчива тенденция. Можеше да направи първото повишение на продажните цени на газа в страната с 15% още тогава. Няма значение дали е направил политическа услуга някому или просто е решил, че насред зимата не е удачно да се пипат цените. Защото сега цялото поскъпване от около 30% се струпва наведнъж и е много по-болезнено.
Предимството на референтната методика е именно в това, че дава един по-широк поглед назад във времето и с това дава на регулаторния орган повече време да противодейства с каквото може на тенденциите. Било като се търсят скрити резерви в „Булгаргаз“, било като се вземат мерки за осигуряване на газ от хранилища или от други източници.

Другата методика – определяне на цената на газа спрямо тази на спот пазарите, не дава такива възможности. При нея всяка тенденция се отразява почти моментално на цената. Германия, Австрия, Великобритания и други държави, където продажната цена на синьото гориво се определя спрямо спот пазара, изпитаха това нещо на гърба си.
В Германия например наскоро правителството реши, че икономиката им ще понесе тежък удар, ако нещата продължават по този начин. И ограничи рязко дела на руския газ. Но те могат да си позволят това.

А точно във възможността да се направи такова нещо е разковничето. България няма тези възможности, защото руският газ заема почти целия обем на синьо гориво, който се доставя в страната.

Какво обаче може да се направи

Разбира се, от всяка ситуация може да се намери изход, макар и понякога нелек. Например до 2006 година България нямаше право да препродава купувания от „Газпром“ газ на трети страни, но в момента има това право. Тоест ние можем, ако купим за една година 4 млрд. кубически метра, да консумираме само 2 млрд., а другото да продадем примерно на Австрия. Това не е невъзможно, просто трябва да платим транзитни такси на Румъния и на Унгария.

Другото, което е в състояние да спаси българския пазар на газ, е да купуваме гориво и от други източници. В Българския енергиен форум сме правили анализи на логистиката за внос на газ и стигнахме до заключението, че има икономически и политически бариери за такъв внос. Първо, защото трябва да се изгражда терминална връзка през Румъния до нашата газопреносна система. В Румъния цената на синьото гориво е такава, че ако цялото ни необходимо количество купуваме оттам, само от това ще имаме 20% по-евтино гориво.

Необходима е инвестиция в повишаващ налягането компресор, за да се позволи през него газът да влезе в нашия транзитен газопровод. Но за наше учудване нищо не се прави по тази инвестиция. Когато и да се повдигне въпросът за този разход, следва пълно мълчание.

Другият начин е да се ускорят действията по нашите геоложки открития на находища на газ. Но когато и да се пристъпи към такова действие, винаги се намират никому неизвестни лица, които блокират процедурите. Или както е в случая с шистовия газ – появяват се протестни движения.

Има и една голяма тема, засягаща природния газ, която у нас е истинска тера инкогнита – ефективността на използването на синьото гориво.

Не е тайна, че най-големият единичен консуматор на природен газ в България - столичната топлофикация, си позволява да разхищава около 30% от горивото, което харчи. Защото технологията й е такава, че гори газ, за да подгрява вода, която служи за отопление и за повторно подгряване на вода. Никъде в Европа вече няма водогрейни котли на газ, които имат 45% КПД като нашите. Има високоефективни когенерации, при които КПД-то стига до 90%.

ОЦ Люлин, ОЦ Земляне, ОЦ Овча купел – всички те са просто едни водогрейни котли. Само в „София Изток“ и в ТЕЦ „София“ има по няколко високоефективни котли. Общината все чака някакви европейски пари, за да преоборудва и останалите съоръжения. При положение, че през годините имаше американски и немски инвеститори, които предлагаха по метода BOT да изградят такива съоръжения. Но за съжаление, те не се случиха по чисто политически причини. Защото обществената анатема срещу чуждите инвеститори в енергетиката у нас е много силна.

Розовото облаче – краят на регулирания пазар

Каквито и да са обществените настроения срещу всички чужди инвеститори, световният стандарт е, че един енергиен проект се изплаща за между 8 и 10 години при норма на възръщаемост на печалбата между 7 до 9 процента.

Странното е, че срещу строежа на АЕЦ „Белене“ няма чак такива негативни обществени настроения, въпреки че по същество икономическата му схема е абсолютно същата.

Немската РВЕ – единственият голям западен инвеститор, който участваше в проекта, искаше 15-годишен договор за задължително и гарантирано изкупуване на тока от централата с 10% норма на възвръщаемост на печалбата. Което е логично.

Медиите у нас обаче обичат да повтарят мантрата, че ядрената енергия е най-евтината. А тя никога не е била евтина и не е евтина. По времето, когато СССР ни изгражда АЕЦ „Козлодуй“, немски производител на ядрени блокове ни е предлагал с 18-20 процента по-евтино оборудване.

Но тогава народът не усещаше високата цена, защото това е било държавен проект, при който държавата просто взема пари от други места и финансира начинанието. А Комитетът по цените е определял единна ниска цена на тока, която се е субсидирала. Хубавото е, че днес не можем да повторим цялото това упражнение.

Хубавото е и че в България вече все по-големи обеми ток се търгуват на борсата и краят на регулирания пазар вече се вижда. И досега НЕК, БЕХ и държавната ТЕЦ „Марица-изток 2“ правеха търгове за продажба на ток, но само те си знаеха какви цени постигат. На борсата обаче вече всичко се вижда.

Още по-смела крачка към либерализиран пазар на тока ще бъде направена, когато се разреши и на „американските“ централи AES и „Контур Глобал“ да продават излишъка си от ток на борсата. Идеята е, че трябва да има условие ако на борсата постигнат по-високи цени отколкото са тези по дългосрочните им договори, да намаляват със същата стойност цената, по която продават на НЕК. От това обществото ще спечели.

Подобен „договор за разликите“ може да бъде направен и за ВЕИ централите. При тях има много резерви и ако те се обединят в един общ пул, нищо не пречи да сключат подобен договор. Така биха се балансирали вътрешно, вместо да плащат сегашните люти глоби на балансиращия пазар.

Така че краят на регулирания пазар е розовото облаче, което се вижда на хоризонта. Проблемът е, че при поддържането на сегашните ниски цени на регулирания пазар, енергийните дружества се декапитализират.

Да вземем за пример АЕЦ „Козлодуй“. Той е оставен да работи с възвръщаемост на печалбата от 1,8%, което във всяка нормална държава по света би било сметнато за престъпно деяние, защото е първата крачка към фалита. А у нас регулаторът поддържа тази норма на възвръщаемост, само и само да потиска надолу цените на регулирания пазар.

Потенциалът на вътрешния двор

За съжаление, анализът, който направи наскоро Световната банка на българския енергиен пазар, не е особено задълбочен, доколкото не разкрива огромния потенциал, който има съкращаването на разходите на големите държавни енергийни дружества.
Анализът по принцип е правилен, но не е задълбочен. Авторите му въобще не влизат в подробности по тълкуване на приходите и разходите на дружествата и какви възможности има за оптимизиране на тези разходи. А без да се разгледа вътрешния двор на енергетиката, не могат да се дават препоръки за бъдещето й.

Структурата на големите енергийни дружества като НЕК например, трябва да се промени и да се раздели по четирите си лиценза, защото в сегашното си състояние тази фирма продължава да е мастодонт от времето на априлския пленум.

НЕК е всъщност най-голямата туристическа компания в България, защото има огромен брой почивни станции и печели доста от тях. Разбира се, хубаво е социалната дейност да я има, но нека тя да се отдели от основната.

В момента дружеството има лиценз за обществен доставчик на ток, за търговия с ток, за електропроизводство и за инвестиционна дейност. Няма лошо и в това, но нека да престане да прелива средства от дейността си на обществен доставчик към дейността си по производство на ток, както и обратното. Ако държавата изтръска хубаво НЕК, съм сигурен, че отвътре ще изпадат много неща.

В доклада има интелигентен анализ на стуктурата на потреблението, ниското ниво на енергийна ефективност в страната, липсата на интерконектори. Но основната линия в него е следната – че 

още - в книжното тяло