В България по времето на социализма памук се отглеждаше най-вече в района на Чирпан, където имаше няколко ТКЗС-та, въоръжени с големи памукокомбайни. При ликвидирането на стопанствата през 90-те години на миналия век обаче точно тези огромни и скъпи машини бяха раздадени като дялови участия в ТКЗС-тата. И тъй като новите им притежатели не знаеха какво да правят с тях, масово ги продадоха на гръцки колеги.

А такава машина трудно може да се купи – цената й като нова е между 900 000 и 1 милион долара. Липсата на тези машини става причина за ликвидирането на отглеждането на памук у нас за дълго време. Днес вече има стопани, които се опитват пак с тази култура в този регион, но това, с което се справят най-трудно, е именно снабдяването с техника.

С такива недомислени решения българското земеделие е пълно през последните 20-30 а и повече години. Всички те водят до това, че българският парк от машини е във възможно най-окаяно състояние измежду всички членки на ЕС. Не само средната възраст на тракторите и комбайните, ползвани у нас, е най-висока. Те се експлоатират до пределните им възможности и са натоварени толкова много, че дори сравнително новата техника е в лошо състояние.

Преди няколко години фирмата на председателя на Българската асоциация на търговците на агротехника (БАТА) – “Ванто Трейд Ауто“ АД, решава да направи смел експеримент: подменя изцяло техниката на един земеделски стопанин, който не разполагал с достатъчно средства за това. Той имал няколко стари трактора и два стари комбайна. Дали му на лизинг нова техника, като вместо задължителните по онова време 25% първоначална вноска му взели само 10%. Самият лизингов договор бил разсрочен за 5 години вместо за обичайните 3. Всичко това било направено с ясното съзнание, че клиентът е рисков и при нормални условия не би могъл да си позволи целия този разход.
Оказало се обаче, че рискът е бил доста премерен – фермерът успявал да плаща навреме вноските само от икономията на горива и от избягването на непрекъснатите ремонти, от които се нуждае старата техника.

„Това показва, че има икономически смисъл от подмяната на техниката с нова. Най-малкото защото понижава цената на продукцията ти и те прави конкурентоспособен“, казва Тодор Николов.

Но за негово и на останалите вносители на селскостопанска техника съжаление редица фактори у нас пречат за модернизирането на земеделския парк. Въпреки милиардите, които се изсипаха в този сектор от програма САПАРД насам, средната възраст на земеделската техника в България не се е понижила особено много.

Преди това тракторите у нас бяха със средна възраст 28 години. След първия бюджетен период на Програмата за развитие на селските райони (2007-2013 г.) тя падна на 24,5 години. На комбайните средната възраст у нас сега е 17 години – почти с 10 години над средната в ЕС.

И няма шанс този показател да се подобри особено, защото вносът на комбайни през 2016 спрямо 2015 г. е спаднал 3 пъти. Вносът на трактори за същото време е намалял с 33%. Всичко това означава, че средната възраст на тази най-употребявана земеделска техника отново тръгва нагоре. Изключение правят някои много специфични машини, като например самоходните пръскачки. Просто защото изведнъж през последните 4-5 години бяха накупени много и са все още твърде нови.

Възрастта на техниката обаче далеч не е най-големият проблем на парка. Навсякъде по света специалистите гледат и т.нар. „моточасове“, т.е. времето, през което техниката е била използвана. А в България тя се товари изключително много.

Причините за това са няколко. Сред тези, на които не може да се влияе, са метеорологичните условия. През последното десетилетие в България преобладаваха годините с лоши атмосферни условия, които позволяват съвсем кратки прозорци за много дейности. Все става така, че когато трябва да се оре или сее, се изсипват дъждове, които не позволяват излизането на машините в полето. И стопаните не могат да насмогнат дори с денонощна работа на наличния парк. Трябва да наемат отнякъде или да експлоатират собствената си техника до пределните й възможности.

Има и сектори, в които другаде има много механизация, напълно непозната у нас. Например при отглеждането на тютюн. Съществуват машини, които берат растението лист по лист и от човека се иска само да пренесе низите в сушилнята, без да полага робския труд, познат в Родопите. Но внос на такива машини е много труден, дори невъзможен, защото брането на тютюн е поминък на турското население в България, който политиците всячески гледат да опазят.

За лошото състояние на техниката има и други чисто субективни причини. Например това, че преобладаващата част от стопанствата у нас са твърде големи. В Западна Европа единствено във Франция и в Германия има ферми, съпоставими по размер на нашите средни стопанства. Така се е получило, защото там нямат практиката да вземат земя за обработване на аренда.

Но въпреки размерите си, нашите ферми са доста зле с техниката. В Гърция например конските сили на декар са два пъти повече, а в Германия – три и половина пъти.
„Един прост пример – купуваш си нов трактор, но той остава неизползван в продължение на по 10 дни всеки месец. Според програмата, която те е субсидирала, нямаш право да предоставяш услуги с него, защото в противен случай трябва да върнеш субсидията.

Твърдят, че Брюксел искал така, но аз лично се съмнявам“, казва Николов.
Навсякъде по белия свят съществуват специални акционерни дружества, които притежават техника и са създадени на принципа на кооперирането.

„В България това някак си не се получи, въпреки многото опити. Когато се направи такова предприятие, все се намира някой, който да дърпа чергата към себе си“, казва Николов. Или просто хората, които наемат техника от такива дружества, не плащат навреме наема за нея.

Изобщо, сдружаването в българското земеделие върви доста трудно ако изобщо се предприемат такива опити. И в това е основната беда. Един притежател на овощна градина например трудно може да направи зимовище за плодовете си, за да може да ги продава по-дълго време. Това може да направят няколко овощари. Но все не се намират желаещи. И като няма къде да си съхраняват ябълките, нашите производители ги продават веднага, най-вече в чужбина, а на българския пазар преобладават полски и италиански ябълки. Ако гърците например нямаха хранилища за портокалите си, едва ли бихме могли да си ги купуваме през зимата и пролетта.

Звучи доста драстично, но според Тодор Николов за търговците на земеделска техника е по-добре да няма никакви земеделски субсидии. Според него всички плащания трябва да се направят на база площ, но трябва да се сложи лимит на размера. И да се премахнат субсидиите по целеви програми, защото те само деформират пазара.

„Подходите трябва да са чисто пазарни, например да се помага на земеделците да си правят хранилища, да се организира по-добре изкупуването на продукция и други такива дейности. А не както се направи с помощите за малки стопанства, чиито собственици насила биват карани да ги разширяват. Един човек, който гледа 20 декара чушки не можеш да го накараш насила да отглежда 200 декара, защото той може психологически да не е готов за това. Пък и помощите за малки стопанства накараха много едри производители да си направят множество малки фирмички, за да могат чисто и просто да получат пари“, разсъждава Николов.

Според него този тип подпомагане е направен единствено с политическа цел – да стигнат помощите до максимален брой хора, тоест избиратели. А трябва да се направи една дългосрочна, може би поне за 25 години, програма за земеделието и свързаната с него хранително-вкусова промишленост, която да се разработи от научните среди и да се консултира с браншовите организации. И най-вече – да се приеме от всички партии.

Николов твърди, че този, който е защитавал навремето интересите на българското земеделие в Брюксел, и понятие си е нямал от нуждите по отношение на техниката. При сегашното положение много земеделски стопани просто чакат някаква субсидия, за да купят по-скъпата техника, която им е нужна. Един хубав трактор с мощност около 120 конски сили струва към 90 000 лева и нагоре, затова когато с парите от Брюксел може да се плати 40% от неговата стойност, много фермери предпочитат да изчакат някоя програма. Това не се практикува единствено от най-големите фермери, които просто не могат да чакат.

Освен това между 2007 и 2013 година много земеделци са си накупили мощна техника, която не им е нужна, просто защото са спечелили проект.

А всичко това деформира и вторичния пазар на тази техника, който у нас е много голям. Много хора, като знаят, че вместо 100 000 лева са дали за трактора си само 

още - в книжното тяло