Всеки, който се е опитвал да види отблизо “Мона Лиза”, знае, че това не е най-вълнуващото естетическо преживяване на света.

Преди време Уди Алън на шега написа кратко ръководство за американски туристи “Да разгледаш Лувъра за 25 минути”. Пет от тях са посветени на това да отидеш на втория етаж вдясно и да видиш набързо прочутия шедьовър на Леонардо да Винчи.

Пред който обаче постоянно са струпани поне стотина туристи, щракащи с фотоапаратите си или правещи неуспешни опити за селфи с шедьовъра. Неуспешни, защото трябва да избуташ поне десетина човека, които се опитват да направят същото. А картината се оказва разочароващо малка за такъв прочут шедьовър.

Това, че за десет евро имаш възможност да видиш безброй много други световни шедьоври, някак си

не вълнува

масовия турист

Той е отделил за Лувъра в най-добрия случай час и половина.

Но това е проблем на самия турист. Има обаче кътчета от света, където сериозно обмислят да сложат юзди на посетителите от чужбина или дори вече са ги сложили.

Защото полетите на нискотарифните авиокомпании, съчетани със също такива нискотарифни хотели и с разрастването на платформата за краткосрочно наемане на апартаменти Airbnb, накараха огромни човешки маси да се юрнат да пътуват и да посещават всевъзможни туристически забележителности по света.

Световната туристическа организация на ООН прогнозира, че до 2030 г. глобалният туризъм ще е стигнал

1.8 млрд. пътувания

годишно

Но той и сега е толкова голям, че чудно защо никой не го включва в дебатите за климатичните промени.

 Съвременният турист е истинска напаст божия. Това ще ви го каже всеки кмет на населено място, което се посещава от повече от стотина-двеста хиляди туристи годишно.

Туристът е любопитен, нахален, няма навика да се съобразява с местните нрави. Въобще не му пука за това, че след него трябва да се чисти и че за задоволяване на неговите прищевки се трудят милиони хора по света. Не че всеки турист е нахален, просто когато човек е в отпуска, някак си му се иска да отпусне юздите.

За китайците например разказват, че много държави в Далечния изток обмислят да им наложат ограничения. Защото като народ, който пътува навън сравнително отскоро, за него са непознати някои елементарни изисквания, когато си в чужбина.

В Тайланд наскоро един китайски турист беше изловен да дрънка и рита свещените камбани в будистки храм, сякаш е в увеселителен парк.

Има много оплаквания, че китайците хвърлят боклуци по плажовете и даже, че без свян се облекчават по голяма нужда на обществени места.

А един китайски турист се прочу, като отвори вратата на самолета, докато той рулираше по пистата, за да влезел свеж въздух.

Китайското правителство се видя принудено наскоро да обещае, че ще направи черен списък на известните нарушители и няма да ги пуска да излизат в чужбина за срок от 2 години.

Но и в Европа има много градове и държави, които постепенно налагат ограничения. Например Копенхаген. Столицата на Дания се посещава от над 9 милиона туристи годишно, а цялата държава има едва 6 милиона население.

Тя е световна дестинация за конгресен туризъм и любима спирка за круизните кораби. Но в града има многобройни “тихи зони”, в които

екскурзоводите не смеят

да говорят,

защото се намират в район, в който има и жилища.

Датчаните освен това не разрешават на чужденци да купуват ваканционни имоти по морето, а отварянето на барове и ресторанти в Копенхаген се подчинява на строги ограничения, за да не може те да превземат целия град.

Друг такъв пример е Барселона. Наскоро градската управа на столицата на Каталуня наложи едногодишен мораториум върху изграждането на нови хотели и хостели. А през лятото жителите на града излязоха на спонтанен протест, след като в интернет се появиха снимки на трима италианци, разхождащи се дибидюс голи из Барселона.

В Париж на прочутия мост над Сена Пон дез Ар наскоро властите

премахнаха всички

катинарчета

Глупавата традиция, родена в незнайно чий мозък, повеляваше, че ако си влюбен и закачиш катинарче на перилата на точно този мост, любовта ти ще трае вечно.

Айфеловата кула в Париж, която е можи би най-посещаваният туристически обект на планетата със своите над 7 млн. посещения годишно, е и най-строго охраняваната. Билетите за качването ѝ са ограничени като брой, въпреки че струват немалко, и опашките пред касите често са с дължина от няколко километра. Но в крайна сметка създателят ѝ Гюстав Айфел не я е предвидил да бъде обсаждана от милиони човешки същества.

 Французите, които иначе страшно обичат да им гостуват световноизвестни хора на изкуството, дори са измислили, и то отдавна, специален начин как да държат феновете от цял свят далеч от Париж. Още през 50-те години на миналия век тяхното министерство на културата прави така, че всички световноизвестни френски фестивали са все в провинцията.

Например световният конкурс за класическа музика е в Екс ан Прованс, филмовият фестивал, както и годишното изложение на звукозаписната индустрия МИДЕМ са в Кан. Има световен фестивал на фотографията в Перпинян, световен джаз фестивал в Монтрьо, театрален фестивал в Авиньон, световен танцов фестивал в Монпелие и т.н.

Градът, който безспорно е сред

най-страдащите в света

от феномена масов туризъм, е Венеция. Преди няколко века Венеция е била перлата на Адриатическо море, столица на едноименен град държава. Тя е успяла да запази някак си великолепието от онова време, но жителите ѝ са едва няколко десетки хиляди, а са принудени да съжителстват с около 50 млн. туристи, които идват всяка година.

Някой би могъл да каже, че по отношение на туризма има

известна доза лицемерие

Защото това е безспорно голям бизнес. Според Световната туристическа организация към ООН едно на всеки 11 работни места в света е заето именно в туризма, а през 2015 г. браншът е донесъл в световен мащаб 7,6 трилиона долара.

Но въпросът е кой какъв дял има в тези пари. В Палма де Майорка например е сформирана протестна група “Градът е за тези, които живеят в него”. В един от първите ѝ манифести се казваше, че печалбите от туризма са привилегия за малцина, а щетите са за мнозинството.

Но не е нужно да ходим толкова далеч, за да даваме примери. Да вземем за пример Велинград. Градът, който се самопровъзгласи за спа столица на Балканите.

Градът с население от едва 24 хиляди човека според последното преброяване има 32 хотела, почти половината от които са с 4 и 5 звезди. Но сред тях обектите - собственост на местни хора, се броят на пръстите на едната ръка. Собствениците на повечето живеят в София, Пловдив, Пазарджик и другаде.

При това заплатите, които плащат на местните кадри тези хотели, са от порядъка на “нормалните” за туризма 400-500 лева месечно. И въобще не е чудно, че безработицата в града, в който не можеш да се разминеш от туристи през цялата година, е над 20% при средна за страната около 6%.

Положението е приблизително същото и в други курортни градчета у нас. Май изобщо не трябва да се учудваме, че местните в България не обичат особено туриста.