Ситуацията в съвременния български театър предизвиква и смях, и сълзи, буди възторг, но и печал. Но най-често би могла да се разбере единствено през горчивината на смеха през сълзи. Защото културното вцепенение и всеобщото безхаберие към сферата на духа у нас парализират естествената динамика на художествените процеси. Театърът не е просто едно от изкуствата, то е нещо повече. Някакъв пределно точен барометър за духа на една нация, за облика на времето, за състоянието и характера на обществото, за стабилността на здравето му. Разчитаме на театъра да събуди духа ни, да ни изцери, да ни посочи път. Не случайно катарзисът е най-голямата му загадка.

Трябва да признаем, че българската култура като цяло и театърът в частност съществуват в ситуацията на духовен колапс и ценностен шок вече почти три десетилетия.

Това буквално означава смяна на поне три творчески поколения и множество резки, непохватни и грубо рестриктивни трансформации, довели до скъсване с традициите, изопачаване на съществуващия манталитет, незачитане на уникалността на културната система. Реформи, маскирани веднъж като авангардно-революционни естетически обрати, втори път като икономическа ефективност и социална допустимост. А всъщност - белег за дълбоко неуважение, презрение и дори погнуса към миналото. Очевиден знак за парвенюшката разправа с българска духовна традиция, едва опазена зад социалистическата плакатност и единогласие. Всичко е изхвърлено на боклука. Но с недъгавото е изметено и стойностното.

Престават да се пишат, поставят и гледат български пиеси, а опитите да се съживи собствената ни драматургия продължават да се провалят поради вътрешното ни неудобство от собствената ни жизнена неугледност и дълбокото епигонство. В безпътицата липсват не просто ясни опори, но с лекота се обявяват за мъртви истинските авторитети. Които потъват някъде зад кулисите, а на тяхно място се налагага грубия технократично консумерчески критерий.

През това време имаше поне три театрални реформи. Всички те са без ясна философия за целите и посоките, но с един ясен резултат - свежда творческата работа и духовното достояние до нивото на обикновен пазарен продукт.

Да поборавим с цифрите

Но да, след дългогодишното осъствие от театралната зала, заслепена от яркия политически театър, публиката се върна. Ако в периода от 1990 до 2010 година средният процент от обществото, посещаващ театър, с малки вариации е в границите на 5-7%, то 9-10% за 2016 г. са осезаема промяна. Защото сцената се оказва чувствително ухо и бдящо око, което не просто пресъздава реалността, а прави нещата видими, усилва възприятията.

Статистиката, изнесена при последното проучване на Националния статистически институт, е красноречив панорамен поглед към хоризонтите на нашето време. Понастоящем всички български театри (държавни, общински и частни) са 75. Драматичните са 36, оперните са 7, оперетните - 2, куклените - 23, драматично-куклените - 7. Изглежда предостатъчно за постоянно пребиваващото население от седем милиона души.

Над 45 от театрите са съсредоточени в столицата. Средният брой представленията на един театър през изминалата година е 202 и е с около 23 представления повече от предишната. Общият брой на спектаклите е 1 646, в това число новите са 331. Те от своя страна са се увеличили спрямо предходния период с около 6%. Нараснал е и броят на посещенията в театралната зала с около 5%. Средният брой зрители за театър е 31 хиляди, като на представление се падат 151 души.

Но как да разтълкуваме тези числа? Оказва се, че не повече от 70 хиляди българи изобщо се опитват да следят културния живот. Смущаващо е непрестанното стесняване на екзистенциалните граници - общото застаряване и ограничаването на периметъра. Младите са безучастни, заслепени от бързите наслади на мобилните технологии и мултимедийността. А хората в пенсионна възраст често лишени от средства губят интерес и стават апатични.

Затова активният културен българин е между 35 и 56 годишен. Все един и същи слой от обществото посещава театър, кино, опера, балет, концерти, изложби, музеи и си купува книги. За сметка на това цели 3 милиона изобщо не четат и никога в живота си не са прекрачвали прага на театър. Едва 39% от българите са били поне един единствен път на представление. Най-заинтересуваните гледат между 8 и 15 спектакъла.

Публиката е предимно от градски тип, с висше образование и постоянна работа – представители на средната и средно-високата класа. Театърът е предпочитан от жените, особено около 40-годишните - обичаен таргет, за успешните трайни театрални събития. Това е и 73% от активната публика и наброява повече от 50 хиляди.

Любопитен и парадоксален факт е, че безработните всъщност посещават театъра повече от най-богатите. 19% от безработните хора у нас си позволяват поне веднъж в годината да отидат на театър, но сред най-богатите това правят едва 10%.

А какво предлагат театрите

Ето какво предлагат театралните храмове и тържища. София продължава да доминира българската сценична култура, докато в страната стагнацията става още по-осезаема. Народният театър „Иван Вазов” като че ли с новия си директор Мариус Донкин най-сетне случи на ръководител с идеи, възможности, размах, потенциал и гледна точка. Като най-значим в опазване на традицията и въвеждането на новите тенденции, театърът търси баланс и като че успява да постигне не само продукция с добро качество, но и с отчетливо сигурен високохудожествен характер, да удържа емблематични постановки „С любовта шега не бива” на Мариус Куркински, „Хъшове” на Александър Морфов, „Козата, или коя е Силвия” на Явор Гърдев, „Контрабасът” на Пламен Марков и др. Не може да се отрече, че се търсят нови и оригинални текстове и артистични присъствия. Затова свидетелстват последните в репертоара: „Чаровно лято” (по „Чудаци” на Горки) постановка на Красимир Спасов, „Богът на касапницата” на Ясмина Реза в постановка на Антон Угринов или артистичната „Майстори” от българския класик Рачо Стоянов на Петринел Гочев.

За съжаление, дръзкият разпознаваем театрален облик на Театър „Българска армия” като че ли се изгубва, въпреки зрелищните сценични видения, формално изящни, но със слаб емоционално-смислов резонанс: „Саломе”, „Декамерон”, „Йерма” на Диана Добрева. Армията сякаш се крепи на старата си слава, завоювана от първите свръхкасови хитове като „Секс, наркотици и рокендрол” и „Ножица трепач”, издържали проверката на десетки сезони.

Сатирата пък се опитва да си възвърне художествената значимост с по-остроумен и качествен хумор като този в „Bella Donna” от Щефан Фьогел, „Странната двойка” от Нийл Саймън, „Бурдунга” от Жорди Галсеран или „Волпоне” на Бен Джонсън. Но продължава да угажда на желаещите леки забавления и неангажиращ смях.

„Сълза и смях” като открита сцена се превръща в трибуна на „ведрото” безсмислено касово зрелище, което трябва да избие от билети разходите по постановката. Но понякога неочаквано става и свободно пространство за по-смели артистични търсения.

Интересен облик показва Младежкият театър, който търси както по-младата, така и по-интелигентна аудитория с ефектни, амбициозни репертоарни решения като виртуозното „Кухнята” с режисурата на Владимир Люцканов, проникновеното „Нордост” на Василена Радева, деликатният „Семеен албум” на Малин Кръстев, а сега и с неочакваното „Разделям двойки по домовете” от Тристан Птижирар.

Стабилно стои Театър 199, наложил облика си като място за високо качество и интимна ангажираност, в което майсторите изявяват майсторството си. 

Експериментаторската насока на „Сфумато” се е съхранила, но като че ли в последните сезони, след забележителната „Зимна приказка” на Маргарита Младенова, не може да се постигне нов разтърсващ художествен факт.

Театър „София” трайно се опитва да определи взаимодействието между класически и нови заглавия, като жанрово покрива палитрата на комедийния, криминалния, лайфстайл, мелодраматичния и трагичен тип със свежите „Скачай”, „Тирамису”, епичните „Антигона”, „Анна Каренина” и причудливите „Парижката Света Богородица ” и новата премиера „Франкенщайн”. Директорът Ириней Константинов ориентира програмата към семейната публика, с деликатните „Роня” и „Малката морска сирена”.

В Малък градски театър „Зад канала” се следва подобна схема, която не изненадва, но и не разочарова. Бутиково и доказало се като необходимо и съдържателно е пространството на Театър „Възраждане”, което разкрива особената енергия на камерните форми. Алтернативност, експресия и мащабност са епитетите за новоналагащия се Театър „Азарян” в НДК с ярко визуални, технически обезпечени и нетрадиционни театрални форми.

Варненският театър запазва първенството си от извънстоличните театри. Тук гостуват с охота всички най-добри постановчици и това се отблагодарява с добре поддържана трупа и любопитни заглавия. За съжаление, все по-неразпознаваем и размит е обликът на доскоро интересните Пловдив, Бургас и Хасково.

Режисьорски поколения

Постепенно българският театър излиза от тежката режисьорска криза, настъпила с отсъствието на най-големите имена като Леон Даниел, Крикор Азарян. И довела до множество стереотипни, вяли сезони със среднохудожествени постижения.

От поколението на доайените продължават да изненадват майсторът Красимир Спасов с великолепното „Чаровно лято” по Горки, елегантният Николай Поляков, задълбочената Маргарита Младенова и тъмният Иван Добчев.

Средното поколение бере плодовете на зрелостта си в лицето на мащабния и страстен Александър Морфов, концептуалния и екстремен Явор Гърдев, завръщащия се филигранен Галин Стоев, Мариус Куркински, задълбочаващ метафизичните си прозрения. Визионерката Диана Добрева сякаш все още работи повече с формалната отколкото със смисловата метафорика. А Лилия Абаджиева изпробва сценично еклектичното равноправие на взаимно отричащи се театрални похвати.

Като че ли новата режисьорска вълна е най-любопитна и неочаквана. Тук са промислените и много аргументирани инсценировки на Антон Угринов, въздействащият театър на Василена Радева, все по-интригуващите решения на Веселка Кунчева и любопитния Стайко Мурджев.

Тенденциите

Знаем, че културната динамика се различава от социалната, знаем, че трансформациите на културата зависят повече от състоянията на всеобщия дух, отколкото на благоденствието в обществото. Че социалната криза не е непременно и естетическа. Тези тридесет години са очевидния буфер между социалната турбуленция и духовната устойчивост.

Но последните тенденции смущаващо подсказват обратното. Една вече установеност на социалния ред е заменена от натрапчиво осезаемата ценностна девалвация и безперспективност на духовния хоризонт.

От една страна свръхмедийният свят лесно преодолява регионализма и показва глобалните тенденции и търсения, което помага на техническите сръчности лесно да се адаптират на наша сцена.

Но в театъра средствата значат много по-малко от идеите, които движат телата и декорите. Нещо много по-интимно и по-дълбоко е заложено в драматургичното... Театралното като че изявява най-дълбоките пластове от общата душа и затова тук консервативността и рутината имат различен смисъл. Опасността за българския театър не е толкова по посока на присъщата му консервативност и известна класичност. Неговият застой не идва от трудното адаптиране към експерименталните, крайни и ултра авангардни физически и психосоматически, постдраматически и т.н. форми. А от неспособността да покажат адекватно проблемите на днешния българин, да се изрази състоянието му на безпътност, лутане и острата ценностна девалвация, на неспособността му както за дълбочина, така и за обикновено делнично щастие.

Занаятчийството в театъра е по-важно от художествената виртуозност. Актьорите са ангажирани с качеството на професионалното си присъствие заради безмилостната борба за публика и вътрешна конкуренция за територия. Но не и заради проникновението.

Модата налага луксозната лайфстайл лекота и тук. Празноглавото веселие на шоу развлекателността и непротиворечивост откъм смислов комфорт е основната естетическа цел – бъди млад, здрав, безотговорен и се радвай на благата на живота. Ето посланието от сцената сега. Всичко, което се иска, е нещо ведро, весело, бързо, ефикасно, незаангажиращо, леко, мобилно и като направа и като разбираемост. Всичко двусмислено, тревожно, неясно и трудно трябва да се тушира и отбягва. Разчита се на маркетингово таргетиране и ясни рекламни стратегии, подкрепени от ефектната аура на сдобили се с медийна популярност от реклами, риалита и TV сeриали актьорски присъствия, които са касова застраховка.

Попада се в нещо като омагьосан кръг - предлага се, онова, което се търси, но и се търси само онова, което се предлага. За различието няма място, нито време. Освен това как ще се ангажира провинциалната публика, на нея й е нужно нещо достъпно и разведряващо, а пък столичани са така невротизирани... Забавлението е превзело и смеха, и сълзите и тържествува над всичко.

Всеобщото добро настроение е ефикасно, защото е привлекателно и неутолимо, защото е като шоколад - винаги желано и добре прието. Пък и някак отговаря на постоянните призиви за позитивно мислене. Навярно защото у нас отсъства истинско щастие от реалния живот, българинът го търси в илюзията на театралното веселие. Този смях обаче е без надежда, защото не подхранва с ново желание за живот. А само спомага за понасянето на тягостната действителност.

Театърът винаги е имал, и ще съхрани тази своя цел - да търси и намира път за спасение. В трагедията и в комедията целта е една и съща – човекът да се изправи пред своята свобода и да действа самоотвержено за реалното си спасение.