Далаверите с обществени поръчки са любима тема на всяка опозиционна партия. Шумът особено се засилва, като наближи моментът за сдаване на властта и някакъв вид избори. Правилно, точно тогава с особена интензивност се раздават държавни и общински поръчки на когото трябва. Не е правилно обаче, че никоя партия на власт или в опозиция не се заема да отстрани пороците в законите и всякаквите други нормативни актове, които правят възможни далаверите.

Чрез държавните и общински поръчки, чрез еврофондовете и други подобни начини държавата е един от най-големите инвеститори в икономиката. От тях компаниите всяка година получават милиарди левове. Престъпление е, когато министерство или община похарчи примерно 1 милион за едно нещо, когато със същата сума може да се свършат две неща в обществен интерес. Това са пари на данъкоплатците и министрите, кметовете и т.н. служители са длъжни да ги харчат по най-ефективния начин.

Ефективност обаче се постига с конкуренция. А конкуренция няма, щом обявленията за държавни и общински поръчки се публикуват,

сякаш с цел никой

да не ги види

На този, който трябва да научи, му казват, останалите фирми не кандидатстват, защото не знаят. За да пречи на тази още начална част на далаверата, законът нарежда прозрачност - задължава държавните и общински власти да публикуват обявления за поръчките си в медии. Но не влиза в подробности. И клишетата, че дяволът се крие в детайлите и че законът е “врата у поле”, за пореден път се оказват верни.

В много от случаите държавните ведомства и общините не разполагат с логично обяснение как и защо са избрали точно тази медия, за да ѝ възложат да публикува обявленията им. Проблемът е принципен и няма нужда от поименни примери (те впрочем са работа на Сметната палата, която е длъжна да контролира възлагането на обществените поръчки). Всеки може да види вестници, в които месеци наред няма

нито една друга

реклама освен

обявления

на определено министерство и/или община. Излиза, че министърът или кметът са най-прозорливите мениджъри в тази държава - провиждат интереса си да публикуват и да осведомяват народонаселението за намеренията си там, където нито един бизнесмен не рекламира стоките и услугите си, за да им намери клиенти.

Министрите и кметовете понякога твърдят, че като са избирали къде да публикуват обявленията си, са се водили по най-ниската цена, предложена от медия. Това всъщност е голяма измама, позволена от закона. Даже финансово най-неграмотната домакиня успява да съобрази в магазина, че 2 сапуна за 1 лев излизат по-евтино от 1 сапун за 1 лев. Кой знае защо обаче маса държавни мъже не успяват да сметнат, че едно обявление, за публикуването на което плащат 10 лева във вестник с 1000 бройки тираж, им излиза по-скъпо, отколкото ако го публикуват за 198 лева във вестник с 20 000 тираж.

При избора няма нужда да изобретяват отново колелото, защото си има много ясен показател и с него работят всички мениджъри, които си правят сметка за ефективността на парите, влагани в реклама и други видове публичност.

Нарича се

разход на 1000

Делиш цената, която ти иска всеки вестник, на продаваемия му тираж, така разбираш къде ти е най-изгодно и си даваш да ти публикуват обявленията там.

 Ялови са оправданията, че в България няма надеждна и всеобщо призната система за одит на тиражите. Вярно, само че има доста други начини за проверка и бизнесмените точно тях ползват, като избират къде да си дадат парите за реклама. Освен това министрите и кметовете е добре да внимават, когато опитват да се измъкват по този начин. При преглед на подадените от вестниците оферти обикновено се вижда, че никой не ги е подлъгал с тиражи. И ако сметнат чрез “разход на 1000” същите тези оферти, ще излезе, че избирайки номинално най-ниската цена, всъщност са избрали най-високата.

Друго оправдание гласи, че държавните и общинските служители не използват показателя “разход на 1000”, защото искат да дадат обявленията в медия, която има по-специална аудитория. Пълни глупости, с извинение за грубия израз. В повечето случаи единствената разлика е броят, а не качествата на читателите на вестник Х, който е избран да публикува обявленията на ведомството, и на вестник У, който е кандидатствал и не е спечелил. При това в полза на У.

Организации, които анализират отношенията власт-медии, пък обичат да казват, че министри, кметове и прочее държавни служители чрез възлагането на поръчки за публикуване на обявления си купуват влияние или комфорт. И това не е вярно. Крилатият лаф, че политик и муха се убиват с вестник, не важи за бутиковите. Какъв е смисълът да си осигуряваш похвални дописки или обратното - липса на критика, в медия, която стига до тесен кръг хора?

Корупционна схема

наистина има

и тя би трябвало да убие всеки политик, които има необясними предпочитания към вестници. Обикновено става дума за три неща, понякога поотделно, понякога заедно: или за приятелски услуги към издатели, или за желание да се укрие информация, или за елементарен популизъм - избрали сме номинално най-ниската цена и не сме нарушили закона.

Всяко от тези три неща излиза много скъпо на гражданите. Публикуваните в бутиков тираж обявления, че се търси фирма, която да ремонтира улиците в града или да достави техника на министерство, води до липса на конкуренция между кандидатстващи компании и за услугата се плаща повече от парите на данъкоплатеца. Или още по-директно се нарушава интересът му, защото той не разбира какво смята да прави държавната или общинската власт, като променя устройствения план за градинката срещу дома му. Министърът, кметът и т.н. са спазили буквата на закона, като уж са го информирали чрез обявление в някаква си медия, но са сгазили духа на закона - за прозрачност, като всъщност са укрили съобщението.

Очевидно е, че е нужна поправка на нормативните документи за обществените поръчки, за да се гарантира духът на закона чрез буквата. Правителството обаче е в оставка, депутатите имат други спешни работи, преди да се разпуснат. Но точно когато политиците ни искат вот на доверие, е времето да гласуваме за онези партии, чиито представители в държавното или общинското кресло са доказали, че могат да спазват именно духа на законите, особено когато никаква буква не им пречи.