Българското общество е заплашено - и като нация, и като държава, вследствие на външни и вътрешни фактори, в ускорена времева диаграма, да еволюира в безлична, невзрачна, периферна нация и държава в семейството на европейските страни. Основна причина за това злочестно явление е шоковата ерозия на човешкия капитал.
Интелектуалният, стопански, управленски и преди всичко политически елит са се превърнали в глухи наблюдатели на ерозионните процеси, фокусирайки се единствено върху собственото си его. Границите на техните цели и възможности определят границите на все по-ограничаващия им се свят. Действията и въображението им са блокирани от пълзящия страх от бъдещето.
Външни и вътрешни фактори предопределят тези крайно негативни процеси и явления. Приемането на България в Европейския съюз ни завари тотално неподготвени за голямото предизвикателство – свободното движение на хора, което е една от четирите основни свободи на Съюза. Отначало емиграцията стартира плахо, но през годините темповете й нарастваха, като 10 години след приемането ни в ЕС добива стресиращи размери.
Нетната емиграция е нараснала 10 пъти – от 2958 души през 2007 на 20 727 души през 2014 г. В Румъния посоката е намаление – от 303 880 души през 2007 на 172 871 души през 2014 г.
Трябва да посочим, че по-високият стандарт, по-високото качество на живот, като че ли не са в основата на мотивацията за подобни масови решения. Тя се корени по-скоро в отсъствието на перспективност, в обезверяване и разрушаване на едно от най-човешките качества – надеждата. Всичко това се превръща във водещ стимул на емиграционните процеси.
Емиграцията от зараза се превръща в епидемия и обхваща, както висококвалифицираните хора, така и хората със средно и ниско ниво на квалификация. България изнася и престъпност, изнасяме и хора без трудови навици. Това, което обединява всички тези разнородни групи, е че става въпрос за млади, хора, които са готови да поемат риск, предприемчиви и решителни.
Към тази богата и сложна палитра от хора с различна култура могат да се добавят и хилядите студенти в елитните учебни заведения на Европа, като преобладаващата част от тях формират вълни на допълнителна потенциална емиграция.
Ерозията на човешкия капитал крие тревожна опасност от генетично обедняване на нацията.
Притеснително е, че държавата се включва в тези ерозионни процеси, необяснимо активно, като организира с институциите си износ на трудов ресурс. Странна късогледа политика, която трудно може да се обясни, освен с химерното желание за косвено намаление на безработицата, намаление на социалните разходи или личностна комерсиална нагласа на държавните чиновници.
Странностите в поведението на държавата продължават с усложнената нормативната база и административни процедури за внос на работна ръка. Подобна шизофренна политика има сериозен принос в обезценяването на човешкия капитал, пречка е за конкурентоспособността на икономиката, за привличането и усвояването на инвестиции.
Другото проявление на ерозията е провалът в системата на образованието. Драматични са оценките на международната експертиза за качеството на отделните елементи на образователната система. Така например, за нашето средно образование се отчита, че имаме твърде ниско ниво на функционална грамотност в сравнение със средното за ЕС. Ако средният за ЕС процент на ученици с ниско ниво на функционална грамотност е 20,1%, то при нашите е 41,6%. С математическата грамотност положението е почти същото – в общността учениците с ниска математическа грамотност са средно 22,5%, докато у нас те са 42%. С грамотността в областта на природните науки положението е съвсем малко по-добро – ниските резултати в ЕС са средно при 18,6% от учениците, докато при нас те обхващат 35,2% от подрастващите. Като цяло в България имаме и ниско ниво на чуждоезикова компетентност и ИТ-умения.
Към това се добавя и намаляващият брой на завършилите степен на професионалното образование и влошеното качество на висшето образование. Във висшето образование наблюдаваме структурни разминавания между това, което произвежда системата, и това, от което се нуждае пазарът на труда. Друг парадокс е, че за 25 години броят на завършилите средно образование е намалял два пъти, а плановият прием на студенти е нараснал 2,5 пъти.
И всичко това далеч не се дължи на някакво внезапно влошаване на уменията на учениците. Дълбочината на кризата може да се идентифицира и с качеството на преподавателския състав. Например броят на учителите от 2007 г. досега намалява с 21%. 52% от тях са над 50-годишни, а от тях 77,2% са на възраст между 60 и 70 години. Остарелите знания и методи на преподаване са напълно логично следствие от това положение.
В условия на ускорена технологична революция, развитието на дигиталните общества, изчезването на редица професии и възникването на нови България е отново на опашката сред страните-членки на ЕС. Необходимостта от непрекъснато подобряване на уменията и компетентностите, налагани от това развитие, изисква учене през целия живот. При нас то е само 2% от заетата работна ръка, а в ЕС е шест пъти повече (12%). А това е пропаст, която дългосрочно ни обрича на икономическо изоставане, на ниска производителност на труда, на ниски доходи. От системна гледна точка тези негативни констатации са като положителна обратна връзка за засилване на емиграционните нагласи.
Към черните краски на тази картина ще добавим, че отсъстват реални данни за
6 °
22 °
