Малко след като свършва турското робство в България – през фискалната 1881 година, трите основни земеделски налога в страната: поземленият, бегликът (за притежаване на домашно животно) и данъкът върху лозята, осигуряват близо половината от приходите в бюджета на Княжество България.

Близо 140 години по-късно делът на цялото земеделие в брутния вътрешен продукт на страната е едва 4,9%. При това България е на второ място в ЕС по най-висок дял на аграрния сектор в БВП, на първо място е Румъния с 6,4%. В най-развитите европейски държави този отрасъл дава по-малко от 2%.

Но никоя държава не може да се лиши от него и от свързаната със земеделието хранително-вкусова промишленост. Защото осигуряват две много важни неща, без които социалният мир няма да е толкова сигурен - заетост и прехрана.

Икономистите с либерален уклон винаги са критикували субсидиите за земеделие, като ги смятат за средство, което изкривява пазара и води до ниска производителност. Подпомагането на производството на плодове, зеленчуци, месо и мляко обаче се прави по един или друг начин в абсолютно всяка държава по света. Досега не е измислен друг способ, който да стимулира по-ефективно земеделието.

В България помощите идват почти изцяло само по линия на европейските земеделски субсидии със съвсем минимално участие на родния бюджет. Проблемът у нас е по-скоро в администрирането на тези субсидии. Макар че откакто страната е член на ЕС нямаме кой знае колко неусвоени средства, разпределението им е много далеч от съвременните изисквания. Най-вече за устойчивост.

В България през тези 10 години след 2007-ма имаше не едно или две залитания по някои култури например. Една година се отваря мярка за подпомагане на производството на картофи и за да вземат парите, стотици фермери се втурват да садят картофи. На следващата година пазарът се пренасища, цените на картофите падат и всички губят от това. Но цикълът се повтаря с друга култура. Или по отношение на определени производства, като например биоземеделието.

Истината обаче е, че без членството в ЕС сегашното състояние на земеделието ни изобщо нямаше да е същото. През тези 10 години нашите фермери получиха 13 милиарда лева, които само родният им бюджет нямаше как да им осигури. Сумата е толкова голяма за нашите мащаби, че дори част от нея да е била изразходвана нерационално, ефектът е повече от видим.

През тези 10 години стопанствата са основно преструктурирани, земеделците накупиха нова техника, даже много хора се върнаха на село и благодарение на труда си в момента са успешни производители. Да не говорим за пустеещите площи, характерна за 90-те години гледка из България, които в момента почти не могат да се видят никъде.
Бившият земеделски министър Венцислав Върбанов дори твърди, че благодарение на ползите за земеделието от членството в ЕС социалният мир през това време в страната е бил опазен. Защото при окончателното връщане на земята в края на 90-те години собственици се оказаха много хора, живеещи отдавна в града, които нито са имали желание, нито възможности да вършат земеделска работа. Да не говорим, че повечето парцели у нас са малки и неподходящи за редица земеделски дейности. Тези хора обаче днес получават рента от своята собственост и то немалка. Във всеки случай, в сравнение с приходите от масовата приватизация става въпрос за реални пари.

Някой би могъл и да критикува членството в общия пазар на ЕС, защото то вече не дава възможност за противодействие на вноса на продукти отвън. Преди 2007 година държавата можеше много бързо да наложи допълнително мито за някоя стока и така да защити родните производители. Сега сме принудени да търпим цистерните с мляко от Полша или другаде, които потърсиха пазара у нас, след като заради руските санкции не могат да продават суровината в Русия.

Изходът е единствено в това да се научим да произвеждаме с по-ниска себестойност. И тъй като сме малък пазар, за който никой производител на торове, препарати, семена или техника няма да даде никаква отстъпка, остава да прилагаме онова, което икономистите наричат „организационни мерки“. По отношение на земеделието това са най-вече различните начини за сдружаване – по видове култури, на базата на общи преработвателни предприятия или складови стопанства или по друг начин.

Напатен от насилственото коопериране в началото на социализма, българският земеделец обаче някак си не бърза да създава съдружия. Обичайна практика у нас е например някой крупен производител на ябълки сам да си строи завод за сокове или притежател на достатъчно крави, да се стреми да си направи поне мандра. Много зърнопроизводители отидоха още по-далеч, като започнаха да изграждат със свободните си средства мощности, които нямат нищо общо с предмета им на дейност, примерно месокомбинати.

Защото всички осъзнават, че добавена стойност се получава не като изнасяш навън суровини, а преработена продукция. И наистина, ако се погледне износната листа на България за последните няколко години ще се види една определена тенденция – износът на сурови селскостопански стоки остава почти на едно и също равнище, докато на преработените продукти се увеличава.

Но истинска ефективност не се получава когато един производител се разсейва и с други дейности освен основната. Получава се когато няколко производители на сходни продукти се сдружават и изграждат заедно мощност, която допринася за повишаване на добавената стойност от дейността им. Например, ако всички производители на праскови имат достъп до хранилище, няма да им се налага да се отървават от плодовете почти веднага след като узреят. Защото така стават лесна плячка на прекупвачите, които се възползват от положението. Само че такова хранилище не е по силите на един отделен производител.

В интерес на истината земеделците все повече осъзнават нуждата от сдружаване и към днешна дата у нас има 72 признати организации на групи производители. Но това е крайно недостатъчно, а и не личи тези организации да развиват голяма дейност. Ако развиваха, на пазара щеше да има повече български ябълки, а не полски. Сега българските просто се продават веднага в чужбина или където може, докато полските са налични през цялата зима чак до другия сезон.

Освен това самата сортова структура на отглежданите в България плодове и зеленчуци е доста остаряла. Ние вървим с почти цяло десетилетие след тенденциите в Западна Европа. В момента по-голямата част от родните производители все още усвояват сортове, които притежават дълга трайност, защото така могат да отговорят на нуждите на търговските вериги. Но тенденциите в Западна Европа и в САЩ в момента са точно обратните – да се жертва малко от трайността за сметка на вкусовите и ароматни качества на продукцията. Все повече трайността се постига по линия на създаването на специални опаковки и на иновативни условия на съхранение, а все по-рядко по линия на създаването на специални сортове с висока трайност.